Жанр: Детективски истории, Детски истории

Тип: Кратка история

Резюме: Хърбърт не може да намери очилата си никъде. Неговият внук Чарли поема ролята на хитър детектив, за да разплете мистерията с изчезналите очила.

Дата на публикуване на българската версия: 01/06/26

Дата на публикуване на английската версия: 29/04/2026

Брой думи: ~ 3800

Време за четене: ~ 20 минути

Бележки от автора: Историята е подходяща за всички възрасти

Тази история е автосрко произведение на Лина Димитрова и е защитена с авторски права.

---

Хърбърт се намръщи и звучно въздъхна.

– Къде са?

Той погледна върху страничната масичка още веднъж и след това бавно направи още една обиколка около своя фотьойл. Ставите му скърцаха дори още повече тези дни, но той беше твърде решен да намери изчезналите си очила.

Чарли седеше на второто стъпало на стълбите, внимателно наблюдавайки своя неуморен дядо. Любопитните му сини очи следваха всяко движение на възрастния мъж.

– Да му се не знае! – възкликна Хърбърт, след като провери под дивана. – Къде да се дянали?

Изправи се със звучно изпукване.

– Ах! Гърбът ми!

Чарли усети, че беше време да се намеси. Дотича до дядо си и му помогна да седне в своя фотьойл.

– Ще поема случая – каза Чарли решително.

– А? – отвърна Хърбърт, масажирайки наранения си гръб.

– Случаят с изчезналите очила.

– Какво искаш да кажеш, момчето ми?

– Очилата ти са изчезнали – продължи Чарли ентусиазирано. – Търсиш ги вече цяла сутрин без успех.

– Това е вярно. И знам, че са някъде тук.

– Не се тревожи, скъпи ми дядо, аз ще ги намеря!

След това момчето постави ръце зад гърба си и започна да крачи из хола.

Хърбърт наблюдаваше внука си объркано. Днешните деца гледат твърде много телевизия и им обърква главите, помисли си той.

– Какво правиш, момчето ми? – възрастният мъж попита видно все още с болка.

– Вървя напред-назад – момчето отговори очевидното.

– Това го виждам. Но защо крачиш напред-назад?

– За да мога да мисля по-добре и да разреша случая с изчезналите очила. Така правят детективите.

– А, значи сега си детектив? – попита Хърбърт заинтригувано.

– Да! – възкликна момчето развълнувано. – Като Шерлок Холмс и Еркюл Поаро!

– Разбирам – Хърбърт отвърна с усмивка. Неговият внук бе сред най-умните и любопитни деца в града. Той беше сигурен, че Чарли ще успее да намери очилата му.

– А сега кажете ми, г-н Браун – започна Чарли.

Г-н Браун?

– Кога за последно използвахте Вашите очила?

– Да видим – възрастният мъж впрегна паметта си, за да си спомни тази информация.

– Леле – каза Чарли тихо на домашния котарак, който се излежаваше и мъркаше до него. – Това май ще отнеме известно време, Мерлин.

– Да! – Хърбърт възкликна с отскок, след което изстена от болка. – Ах, гърбът ми!

Чарли отново погледна към Мерлин.

– Определено ще отнеме известно време.

– Помогни ми да се изправя, момчето ми.

– Не е ли по-добре да останете седнали?

– Искаш ли да ти покажа къде последно използвах очилата си или не?

– Със сигурност, г-н Браун.

С угромни усилия Хърбърт беше отново на крака и започна бавно да се тътри към задната част на къщата, където се намираше неговата стая.

Чарли се обърна към Мерлин, въздъхна и леко поклати глава.

– Не известно време – цяла вечност!

Мерлин измяука в съгласие и отиде да потърси по-удобно място за сутрешната си дрямка.

След няколко мъчителни минути Хърбърт най-накрая стигна до своята стая, последван от малкия детектив.

– Майка ти ми донесе сутрешния вестник – клиентът започна своята история. – Седях на стола до леглото. Около спортните страници майка ти влезе отново да ме извика за закуска. Свалих очилата си и се присъединих към вас за нейните вкусни съботни палачинки. И след закуска исках да довърша вестника. Дойдох тук, за да го взема, но не успях да намеря очилата си никъде и започнах да ги търся из цялата къща.

– Без успех! – подчерта Чарли.

– Да! Къде биха могли да бъдат? Трябва да са тук някъде – Хърбърт започна да търси отново. – Може би не съм ги видял преди.

Опита се да се наведе и провери под леглото.

– Ах, гърбът ми! – отново възкликна той.

– Г-н Браун, защо не седнете и аз ще проверя? – предложи Чарли.

– Това е добра идея, момчето ми.

– Моля, наричайте ме детектив Хюс.

– О? Моите извинения, детектив Хюс – Хърбърт отвърна смирено.

Чарли провери старателно под леглото, под чаршафите, под възглавницата и дори под килима.

– Мисля, че щяхме да разберем, ако бяха там – отбеляза Хърбърт. – Щеше да се чуе пукащ звук.

– Имаше редица пукащи звуци тази сутрин, но всичките изглежда идваха от Вас – отбеляза Чарли.

– Хей! – възкликна Хърбърт, сякаш обиден, но много добре знаеше, че си беше така.

– Г-н Браун, спомняте ли си къде точно поставихте очилата си, когато бяхте извикан за вкусните съботни палачинки на мама?

– Да видим – Хърбърт продължи да пресъздава своята сутрин. – Четях вестника ето тук, когато майка Ви влезе, за да ме извика за закуска. Тогава поставих вестника върху леглото и си свалих очилата, които също поставих върху леглото.

Чарли огледа леглото на дядо си много добре. Възглавница и одеяло – нищо повече.

– Вестникът също е изчезнал! – възкликна момчето.

– Вестникът не е изчезнал, детектив Хюс. Занесох го до фотйола си в хола, мислейки си, че очилата ми може да са там.

– Изчакайте тук – заповяда Чарли и изтича до хола, за да провери дали вестникът беше там.

– Добре, не излъгахте – каза момчето, когато се върна.

– Разбира се, че не излъгах – отвърна Хърбърт обидено. – Защо ми е да лъжа?

– Не знам. Но добрият детектив не бива да пренебрегва нито един детайл. Колкото и да е дребен.

Възрастният мъж промърмори нещо под носа си.

– Имаше ли нещо друго върху леглото? – Чарли възобнови своя разпит.

– Хмм, жилетката ми също беше там по-рано. Облякох я, като станах, но ми беше топло и затова я свалих и поставих върху леглото.

Чарли погледна към леглото.

– Добре, а къде е сега?

Хърбът също погледна към леглото си.

– Я! Наистина къде се е дянала и тя?

Чарли подскочи.

– Значи имаме два изчезнали предмета? Мистерията се заплита.

Момчето закрачи напред-назад из малката стаичка.

– На кого биха могли да бъдат нужни Вашите очила и жилетка и защо? Мама например? Но защо ще ѝ трябва мъжка жилетка? Знам, че понякога облича някоя тениска на тате, но дотам. Тогава тате, може би? Свършили са му дрехите и е взел жилетката, защото… не е имал друг избор?

– Не ми звучи вероятно. Баща ти никога преди не е взимал дрехи от мен.

– За които знаете – отбеляза Чарли.

– А?

– Може би я е взел, защото си е мислел, че няма да забележите нейната липса. Може би го е правил и преди. Просто никога не сте знаели.

Това твърдение накара Хърбърт да се замисли. Беше ли възможно от време на време Гари да взимаше дрехи назаем без разрешение?

– И така, г-н Браун, казвате, че сте излезли от стаята си за закуска и не сте се върнали, преди да сте се нахранили, нали така? Когато Вашите очила и жилетка вече са били изчезнали.

– Точно така, детектив Хюс.

– Това означава, че някой е влязъл в стаята Ви и е взел Вашите вещи, докато сте закусвали. Но кой може да бъде? – Чарли все още крачеше из стаята. – Тате беше с нас по време на закуската, а след това отиде в гаража, за да измие колата, преди да тръгнат към читалището. Може да е взел жилетката, за да чисти с нея.

– Съмнява ме баща Ви да направи нещо подобно.

– Хмм, може би не – момчето се съгласи. – Докато мама… мама каза, че ще пусне пералнята, преди да стане време да тръгват.

Последваха няколко мига на мълчание. След това Чарли щракна с пръсти.

– Пералнята!

Момчето се изстреля от стаята, докато Хърбърт все още беше седнал. Той въздъхна и положи усилие да се изправи. Докато успя да се пребори, Чарли се върна.

– Намери ли ги, момчето ми? – Хърбърт попита, когато внукът му влезе обратно в стаята. – О, ъх, извинявам се… детектив Хюс.

Чарли си даде момент да си поеме дъх.

– Не – отвърна кратко.

– Хм?

– Но намерих Вашата жилетка – Чарли добави, поглеждайки навън.

Хърбърт, вече на крака, се придвижи до прозореца и видя прането на простора. Жилетката му също беше там.

– Ето какво мисля, че се е случило – Чарли закрачи отново. – Когато мама Ви е извикала за закуска, Вие сте поставили очилата си на леглото върху жилетката. Докато сте се хранили, мама е събрала дрехи за пране и отново е влязла в стаята Ви. Взела е Вашата жилетка, но не е забелязала очилата. Няма ги никъде на земята и моята теория е, че ги е вдигнала заедно с жилетката и те са отишли в легена с нея.

Чарли спря до прозореца, сякаш историята му беше приключила.

– Добре, но къде тогава са ми очилата? – Хърбърт попита объркан.

Момчето изглеждаше донякъде смутено.

– Не знам… все още! – и закрачи отново. – Не бяха в пералнята. Мама щеше да забележи, че са там.

– Може би е забелязала и ги е извадила от пералнята? – предположи Хърбърт.

– Но къде ги е занесла? – зачуди се Чарли. – Защо не ги е върнала в стаята Ви? Или да Ви ги даде, докато бяхте в кухнята? Нещо друго трябва да се е случило с тях.

Младият детектив продължаваше да крачи из стаята.

– Тя винаги събира дрехи от тяхната спалня, после моята стая, Вашата стая и след това – в пералнята. Но никъде не видях очилата Ви между тук и пералнята.

– Баща Ви – каза Хърбърт.

– Моля? – момчето спря да крачи.

– Чух баща Ви да казва на майка Ви да вземе мръсни дрехи и от гаража.

Чарли осмисли чутото за момент и побягна към гаража. Възрастният мъж въздъхна и бавно го последва.

Хърбърт намери малкия си детектив внимателно изследващ вътрешността на гаража. Имаше множество инструменти, кашони и вехтории навсякъде. Чарли беше особено съсредоточен върху нещо на земята.

– Намерихте ли нещо, детектив Хюс?

Момчето се наведе напред и бръкна в един кашон. Оттам извади шарен чорап на точки.

Хърбърт застана зад него.

– Това пък как е попаднало тук?

Чарли се изправи и отново закрачи напред-назад.

– Видях партньора му по-рано.

– Неговият партньор? – възрастният мъж беше объркан.

– Да, неговият партньор. Когато излязох, за да търся Вашата жилетка. Този чорап е от днешното пране.

– Какво мислите за това, детектив Хюс? – зачуди се Хърбърт.

Чарли поумува известно време.

– Тате спомена, че може да му трябва помощ с миенето на колата. Ето какво си мисля, че е станало. Мама е дошла тук, за да вземе мръсните дрехи, както тате е помолил. Но той е помолил и за помощ с колата, така че мама е поставила легена ето тук, за да му помогне – момчето посочи малка помощна масичка. – Един от тях е съборил легена без да иска и някои от дрехите са се разпилели. Този чорап е попаднал в този кашон, така че…

Чарли отново погледна в кашона. След това около него. После претърси и другите кашони. Накрая претършува целия гараж, но никъде не намери очилата на дядо си.

– Хмм – промърмори видимо разочарован. – Не са тук.

– Може баща Ви да ги е взел – предположи Хърбърт.

– Но защо би направил това?

– За да ми ги върне.

– Само че не го е направил – добави Чарли. – Очилата Ви така и не са стигнали до Вас.

– Ами, може би се е разсеял по пътя или ги е взел със себе си, без да иска.

– Веднага ще проверим тази теория – каза Чарли и изтича обратно в къщата.

Стигна до шкафа в хола и отвори най-горното чекмедже. Вътре родителите му държаха телефон за спешни случаи. Всъщност беше старият смартфон на баща му, който изпълняваше ролята на домашен телефон, когато искаха да говорят с Хърбърт или Чарли. На момчето не му беше разрешено да използва телефона, освен при спешни случаи. А това си беше спешен случай – дядо му се нуждаеше от очилата си, за да довърши сутрешния вестник!

Чарли взе телефона, отключи екрана и набра майка си.

– Ало? Чарли? Всичко наред ли е? – Лили вдигна разтревожено.

– Да, мамо, всичко е наред – отвърна Чарли. – Но искам да попитам тате нещо важно.

– Баща ти ли? Какво е? В момента е малко зает.

– Искам да знам дали е взел очилата на дядо тази сутрин.

– Очилата на дядо ти ли? Защо му е да го прави?

– Би ли го попитала, моля те?

– Ох, добре, един момент.

Чарли чу следващите думи приглушено.

– Гари, при теб ли са очилата на баща ми?

– Моля? – Чарли чу баща си съвсем тихо.

– Очилата на баща ми. Чарли пита дали си ги взимал. Явно не може да ги намери.

– Изобщо не съм виждал очилата му.

– Сигурен ли си?

– Да – Чарли чу съвсем тихо, но долови убедеността на баща си.

– Съжалявам, миличък, не са при баща ти – Лили каза на Чарли. – Дядо ти да не ги е загубил?

– Не и докато аз съм тук – каза момчето решително и прекъсна разговора.

– Е? – Хърбърт попита своя детектив, когато той се върна в гаража.

– Тате не ги е взел. Мистерията се задълбочава още повече – каза Чарли и отново закрачи. – Били са на леглото Ви. Най-вероятно върху жилетката, така че мама трябва да ги е вдигнала, без да иска. След това трябва да ги е донесла тук с останалото пране. И, със сигурност, трябва да са изпаднали от легена, когато е бил бутнат.

Чарли направи още няколко крачки и твърдо заяви:

– „Когато си елиминирал невъзможното, онова, което остава, колкото и да е невероятно, трябва да е истината“ – Шерлок Холмс.

– Мъдри думи – добави Хърбърт. – Но каква е истината?

– Черна дупка – каза малкият детектив без колебание.

– Моля?

– Трябва да са били погълнати от малка черна дупка.

Хърбърт огледа гаража и попита леко подигравателно.

– Еха! А ние в безопасност ли сме?

– А какво е твоето обяснение тогава!? – Чарли възкликна видимо обиден. Започваше да се разстройва, че не успяваше да разгадае мистерията с изчезналите очила.

– Добре, добре. Извинявайте, детектив Хюс.

Докато дядо и внук стояха мълчаливо в гаража победени, Чарли чу приглушен лай. Първоначално не му обърна внимание. След това щракна рязко с пръсти.

– Дюк! – възкликна момчето.

– Какво, моля? – Хърбърт беше отново объркан.

– Дюк! – Чарли повтори ентусиазирано. – Кучето на г-н Мур.

Чарли опря дясното си ухо до вратата на гаража. Лаенето продължаваше.

– Нали знаеш как Дюк понякога обикаля из квартала – момчето продължи. – И г-н Мур винаги казва, че е радостен да си има другар, но Дюк е още пале и е много енергичен и понякога успява да се измъкне, когато г-н Мур отваря портата. И Дюк обича да си намира неща, особено от нашия гараж, когато вратата е отворена.

Чарли се поуспокои и отново закрачи.

– Ето какво смятам, че се е случили. Мама е помагала на тате и един от тях е бутнал легена, без да иска. Очилата Ви са паднали на земята и Дюк ги е добарал, докато е душел наоколо. Но мама и тате не са го забелязали. Мама не е забелязала и липсващия чорап – Чарли посочи чорапа, който беше намерил по-рано.

– Това несъмнено е интересна теория, детектив Хюс.

– Да отидем ли да я проверим?

– Не виждам защо не. Очилата ми ги няма никъде тук.

Момчето детектив и клиентът му напуснаха къщата и отидоха при своя съсед. Дюк тичаше игриво из предния двор на г-н Мур.

– А да, виж го малкия калпазанин – каза Хърбърт.

Чарли отвори портата и влязоха в двора. Дюк ги видя и започна да скача по тях радостно.

– Ах, гърбът ми! – възкликна Хърбърт. – Страда твърде много днес.

– Хайде, Дюк – каза Чарли на кучето. – Да отидем да намерим г-н Мур.

Двете млади момчета побягнаха към входната врата и Чарли натисна звънеца. Г-н Мур отвори и Дюк мигновено започна да скача по своя стопанин от радост.

– Ах! Гърбът ми! – възкликна г-н Мур.

Чарли не успя да сдържи своя кикот.

– Ей! Ще те видя аз тебе, като стигнеш до моите години – каза г-н Мур.

– Остави момчето да се смее, Юджийн – каза Хърбърт, докато се приближаваше бавно, поддържайки собствения си гръб. – И ние сме били същите.

– Да, да… и така, какво мога да направя за вас, господа? – попита г-н Мур.

– Очилата на дядо ми изчезнаха и след задълбочено разследване вярвам, че са във Вашата къща.

– В моята къща? – г-н Мур бе изненадан. – Да не би да ме обвинявате, че съм му откраднал очилата?

– Не теб – Хърбът се намеси. – Кучето ти.

Дюк наклони глава на една страна, сякаш разбра, че възрастният мъж го обвиняваше в кражба.

– Дюк ли? – г-н Мур звучеше обиден.

– Тате работеше в гаража по-рано и обикновено оставя вратата отворена – каза Чарли. – И Дюк понякога идва на посещение и намира нещо за игра. Смятаме, че днес това са били очилата на дядо.

– Иска ми се да ви помогна, господа, но Дюк не ми е носил никакви очила – отвърна г-н Мур. – Само моите си – добави той.

Момчето детектив повдигна една вежда с подозрение.

– Вашите очила?

– Да – отвърна г-н Мур. – Не знам защо си играеше с тях и как ги е добарал, но в един момент ми ги донесе.

Дядо и внук се спогледаха.

– Можем ли да видим очилата Ви, г-н Мур? – попита Чарли.

– Да ги видите ли? – техният възрастен съсед изглеждаше изненадан. – Ами, разбира се. Не виждам защо не.

Той ги покани вътре и заведе до хола. Взе очилата, които бяха до фотьойла му.

– Ами, ето ги – каза някак гордо.

Хърбърт ги взе и напрегна очи. Приличаха на неговите, но не беше сигурен.

– И си уверен, че това са твоите очила?

Г-н Мур също напрегна своето зрение, за да ги види по-добре.

– Ами, не мога да бъда напълно сигурен, ако не нося очилата си, за да видя детайлите.

– Ами и аз също – каза Хърбърт, напрягайки очи още повече.

Чарли въздъхна и погледна към Дюк.

– До никъде няма да стигнем така – и взе очилата от дядо си. – Аз ще ги проверя. Имат ли някакви отличителни белези?

– Ами, моите имат бежова рамка – каза г-н Мур.

– Моите също – добави Хърбърт.

Очилата в ръцете на Чарли бяха бежови.

– И са големи – продължи г-н Мур.

– Моите също – добави Хърбърт.

И Чарли, в действителност, държеше големи бежови очила.

– Аха! – възкликна Хърбърт изведнъж. – Моите имат текст на вътрешната рамка – „Собственост на Хърбърт Браун“ за ситуации като тази.

– О, колко аристократично – измърмори г-н Мур.

Хърбърт смръщи вежди, но не каза нищо.

– Добре, да видим – каза Чарли и потърси текста.

Двамата възрастни мъже чакаха с нетърпение.

– Ето го! – възкликна Чарли. – Ясно пише „Собственост на Хърбърт Браун“ на вътрешната рамка.

– Къде? – г-н Мур беше изненадан и отново напрегна очи.

– Не вярваш на момчето ми ли, Юджийн? – попита Хърбърт ядосано.

– Ами, тези очила си бяха в къщата ми цяла сутрин и изведнъж се появявате вие двамата и твърдите, че са твои – отвърна г-н Мур още по-ядосано. – Ти какво би си помислил на мое място?

– Каза, че Дюк ти ги е донесъл – Хърбърт продължи. – Не ти ли се стори странно, че си играе с очилата ти? Редовно ли му позволяваш да прави това? А?

– Как си играя със собственото си куче не е твоя раота!

– Господа, моля ви! – прекъсна ги Чарли. Знаеше, че двамата възрастни мъже бяха близки приятели от вечни времена и не искаше да ги вижда да се карат за нещо толкова глупаво. – Г-н Мур, къде обикновено държите очилата си?

– На масичката – каза той и посочи масичката до своя фотьойл. – Или в левия вътрешен джоб – добави той и постави ръка в джоба, изваждайки очилата си по навик. – Ама какво?

Г-н Мур погледна очилата, които държеше и после тези в ръцете на Чарли.

– Ама че работа! – възкликна той, сложи си очилата и взе тези от ръката на Чарли. Можеше ясно да види текста на вътрешната рамка – „Собственост на Хърърт Браун“.

– Изглежда ви дължа извинение, господа – добави г-н Мур. – Както и ти, Дюк! – смъмри той палавото си куче, което изскимтя и легна на пода виновно.

– Аз ще взема тези – каза Хърбърт и си взе очилата обратно.

– Но как? Не разбирам – г-н Мур беше озадачен.

– Ето как мисля, че се е случило – Чарли започна да крачи, докато разказва историята си. – Дядо ми е четял сутрешния си вестник, когато мама го е извикала за закуска. Той е поставил очилата на леглото си върху своята жилетка. По-късно мама е взела легена, за да събере дрехи за пране от нашите стаи. Взела е жилетката му, без да забележи очилата. Мисля, че рамката някак си се е заплела в плата на жилетката и хоп – в легена.

– Интересна теория – каза г-н Мур.

– След това е отишла в гаража, за да вземе дрехи от тате, който беше зает с нашата кола – момчето детектив продължи. – Имал е нужда от помощ, затова тя е поставила легена върху една масичка. В някакъв момент един от тях е бутнал легена без да иска и част от дрехите, заедно с очилата на дядо, са се разпилели на пода.

– И как разбра всичко това? – г-н Мур беше заинтригуван.

– Намерих чорап в кашон.

– Чорап в кашон ли?

– Да. Чорап в кашон в гаража.

– Може да е попаднал там по всяко време – г-н Мур опонира.

– Може… но неговият партньор виси навън и в този момент – каза Чарли решително. – Което означава, че и двата чорапа са от днешното пране. И без друго очилата на дядо ми трябва да са изпаднали от легена по някакъв начин и това е единственото обяснение.

– Но как попада Дюк в цялата картинка?

Кучето повдигна глава. Той също беше заинтересован какво има да каже обвинителят.

– Когато тате работи в гаража, обикновено оставя вратата отворена. Не знам защо. Но Дюк и преди си е взимал неща.

Кучето отново положи глава на земята. Знаеше, че е виновно.

– Ах ти, малък калпазанино – г-н Мур смъмри верния си спътник, но с нежен тон. Дюк изскимтя виновно в отговор.

– В повечето случаи тате забелязва и успява да вземе предмета – Чарли продължи своя разказ. – Но тази сутрин изглежда, че никой от тях не е забелязал, че Дюк е взел очилата на дядо. И когато се е върнал при Вас, Вие сте решили, че са Вашите очила.

Изведнъж г-н Мур заръкопляска.

– Браво, момчето ми! Провел си наистина впечатляващо разследване!

Чарли се изчерви и поклони.

– Казвам ти, Юджийн, момчето ми е наистина умно – добави Хърбърт. – Той е нашата гордост.

Момчето детектив се изчерви дори още повече и се опита да скрие лицето си. Двамата възрастни мъже се засмяха.

– Чарли! – изведнъж чуха гласа на Лили отвън.

– Мамо! – момчето извика в отговор и се затича навън, последвано от виновника.

– Ах, виж ги само как спринтират – каза г-н Мур.

– Това беше да си млад, Юджийн, но отдавна сме забравили – Хърбърт добави и двамата отново се засмяха.

– А, ето те, миличък – въздъхна Лили. – Защо беше в къщата на г-н Мур? Всичко наред ли е? Къде е дядо ти?

– Всичко е наред, мамо. Дюк беше взел очилата на дядо и отидохме да си ги върнем.

Кучето отново изскимтя виновно.

– Той е взел очилата на дядо ти ли? Но как?

– Ще ти разкажа! – Чарли възкликна ентусиазирано. – Проведох разследване и разгадах всичко!

– Ти си провел разследване? – Лили беше изненадана от малкото си момче.

– Да! И всичко е започнало с теб!

– С мен ли? – Лили беше изненадана. – Че аз какво общо имам?

Момчето детектив се изкикоти и ѝ разказа всичко за своето разследване, докато влизаха в къщата.

Точно преди лягане Чарли надникна в хола и видя дядо си да дреме във фотьойла. Очилата му бяха на страничната масичка.

Мерлин измяука до момчета сякаш да му каже „браво, добре свършена работа“. След това Чарли си легна доволен, знаейки, че успешно е разгадал случая с изчезналите очила и дядо му е успял да дочете своя вестник.

---

© 2026 Lina Dimitrova – Lina Narratives. Всички права запазени.
Тази история е авторско произведение на Лина Димитрова и е защитена с авторски права. Възпроизвеждането или разпространението без разрешение е забранено.